петък, 15 август 2014 г.

Самолечение на психични и емоционални проблеми

Книгата „Освободеният ум“ на Д-р Даниел Фрийман и Джейсън Фрийман се фокусира върху „над 50 от най-често срещаните състояния, предизвикващи психичен и емоционален дискомфорт“ и претендира да предлага „описание на симптомите, въпросници за самопреценка и терапевтични съвети, които в повечето случаи ще ви бъдат достатъчни, за да се справите с проблема без специализирана медицинска помощ.

Възможно ли е самолечението на тези състояния? Вероятно да, но тук възникват няколко въпроса:

1.       Думата „самопреценка“ съдържа в себе си идеята, че цялостната интерпретация и анализ на прочетеното се извършват само от читателя (който предполага се е и човекът, който има нужда от (само)помощ). Но ако той използва същите тези свои изкривени разбирания, които са го разболели на първо място, как се предполага че ще си помогне пак с тях, за да се излекува?

2.       Всички описани разстройства са просто външното проявление на нездравата личност и несполучливия й опит да се приспособи към света. Терапевтичните съвети, които авторите дават са насочени към справяне със симптомите, но не и към истинското трайно излекуване на личността. Тогава да речем, че читателят се справи със симптомите на заболяването си, какво се случва с дълбоките проблеми на личността? Нищо, продължават да тровят човека, но избират друга форма, под която да се проявят към света, обикновено това е просто друго разстройство.

3.       Ако човек не успее да си помогне с помощта на тези съвети е много вероятно да се усети лично провалил се, което само ще задълбочи проблемите му. В някои случаи това може да доведе до отчаяние, усещане за безизходност и идеи като „Никой не може да ми помогне.“

В главата посветена на проблемите на храненето например, авторите обсъждат т.нар. безконтролно хранене. Това е „трескаво, неконтролируемо хранене“ както те го наричат. При него се поглъщат големи количества храна обикновено с цел да се заглуши нещо вътре в човека или да се запълни някаква празнота. Но след като авторите го описват като неконтролируемо те предлагат самолечение чрез контрол: „върнете се към нормален хранителен график“, „предварително планирайте кога и какво ще ядете“ и т.н. Освен парадокса на лечението на нещо безконтролно чрез налагането контрол, този съвет сам по себе си е недостатъчен за лечението и поради друга причина: истинският проблем при безконтролното хранене няма нищо общо с храната. Тя е просто инструментът, чрез който личността се „справя“ с кризисната ситуация. На мястото на храната спокойно може да бъде алкохолът, дрогата, сексът, пазаруването. Истинският проблем е с личността и той не се решава чрез налагането на съзнателен контрол върху храненето.

Трайното лечение на психологическите разстройства трябва да работи с истинските проблеми на личността. Да води човека към осъзнаване на изкривените му представи; защитите, които използва; негативните мисли, които автоматично изникват в съзнанието му в критични ситуации; инструментите, които използва за справяне с такива ситуации и дали те му помагат или вредят и т.н. Едва след като човек осъзнае какво се случва той може да вземе истинското решение за промяна на поведението си. Книга за самопомощ може да бъде много полезно допълнение към лекуването на състоянията, но не и най-съществената му или дори единствена част.
 

вторник, 15 юли 2014 г.

из "Психология и вътрешна свобода" на Пиер Дако:


"Душевната свобода е присъща на човека и се проявява, когато нищо не я спъва. Тя може да се сравни с ротор, чиито функции и роля се състоят в това да се върти, докато нещо не му попречи.
Обратното на свободата, разбира се, е затворът. Нещата много отрано се объркват. Възпитанието, което ни дават родителите, обществото, училището, различните философии, религията и моралът, замесва непорочните три четвърти по рецептите на действащите социални системи. Животът си тече, около вътрешната свобода се заплита мрежа от измислени норми, появяват се мними примери за подражание, Азът се раздробява на множество малки „Аз-ове", в повечето случаи подправени или бледи копия на истинския.
Именно тогава човек се превръща в свой собствен затвор. И най-вече в загадка за себе си. Азът става неоткри-ваем. Отклонява се от магистралата и поема по пътища, които не водят заникъде. Отговорът, който сме могли да дадем на живота, остава неизречен или се деформира под натиска на всевъзможни безпокойства, притеснения, неврози, на опасението, „че не сме като другите", на сковаващия респект към чуждото мнение, към това, което „е прието". А най-отдолу се спотайват две чувства - гневът, че сме принудени да живеем в афективен затвор, и желанието да се освободим на всяка цена. Но това желание е блокирано от страх - какво ще кажат хората, какво ще си помислят за нас, ще ни „признаят" ли за едни от тях."
 

 

понеделник, 7 юли 2014 г.

Отговорността си е само моя


"... И тогава просто потънах в хаоса. Емоции, мисли, нужди, желания, отговорности, мазохизъм, садизъм, заблуди, огорчения, разочарования, илюзии... Хаос!

Всъщност онова, от което истински имах нужда беше не от някой друг, а от мен самата. Твърдях наляво и надясно как се нуждая от партньор до себе си, от връзка с мъж, но истината беше, че имах нужда от себе си. Трябваше аз да се познавам, аз да се приемам, аз да не се съдя, аз да се разбирам, аз да се приласкавам, аз да си бъда център... Първо аз да се обичам... Затова се чувствах сама, защото бях изоставила себе си в хаоса. И когато казвах, че имам нужда от друг, аз просто прехвърлях върху него мечтите си, очакванията си той да ми даде онова, което сама не си давах – любов.

Сега обаче ми се струва, че истината  се върти някъде около това: Никой не може да ми даде любов, ако аз не позволя да бъда обичана, т.е. ако аз не се обичам. И така кръгът се затваря и колкото и да се опитвам да прехвърля отговорността за моето благополучие върху мъжете, родителите ми, съдбата, звездите, времето или градския транспорт дълбоко в мен едно гласче ми казва, че тя си е само моя!"

сряда, 29 януари 2014 г.

Пътят, по който не поех

The Road Not Taken by Robert Frost

Two roads diverged in a yellow wood,
And sorry I could not travel both
And be one traveler, long I stood
And looked down one as far as I could
To where it bent in the undergrowth;

Then took the other, as just as fair,
And having perhaps the better claim
Because it was grassy and wanted wear,
Though as for that the passing there
Had worn them really about the same,

And both that morning equally lay
In leaves no step had trodden black.
Oh, I kept the first for another day!
Yet knowing how way leads on to way
I doubted if I should ever come back.

I shall be telling this with a sigh
Somewhere ages and ages hence:
Two roads diverged in a wood, and I,
I took the one less traveled by,
And that has made all the difference.